Идеята и нейното възникване
В политическите дискусии понятието “Европа на регионите” среща ясно изразена симпатия заради своята претенция политическите решения да бъдат обозрими и близо до гражданите. Германските провинции бяха първите, които инициираха идеята за регионален диалог в рамките на Европейския съюз. Много скоро те намериха съмишленици и в другите държави от ЕС, най-вече в Белгия, Испания, Италия и Австрия, след влизането в Съюза през 1995 г.
Политиците, които поемат отговорност на регионално равнище, посочват, че силата на бъдещата Европа ще израсне от регионите и готовността на хората, от регионалното самосъзнание да се мисли и действа по европейски. Европеизирането и регионализирането в Европа се разглеждат в тясна взаимовръзка като двете страни на една и съща монета. Аргументите в подкрепа на това са, че чрез нарастващото европеизиране на политиката все повече решения биха се вземали от органите на ЕС в Страсбург и Брюксел. От тях все по-голяма част биха представлявали онези сфери на дейност, които засягат регионите, каквито са напр. политиката в областта на културата и образованието. Наличните сфери за политически игри, каквито има при стимулирането на регионалните икономики, биха били ограничавани все повече и повече. Онези, които защитават тази концепция, посочват нарастващата опасност от нежелано централизиране на властта на ниво ЕС и подчертават, че гражданките и гражданите гледат на едно по-силно регионализиране като на противотежест спрямо тенденциите за централизация на ЕС. По този начин би могло, твърдят те, да се попречи да се развие нарастваща загуба на доверието и одобрението спрямо ЕС.
Идеен баща на регионализма е известният швейцарски критик на цивилизацията Дени дьо Ружмон. През 1980 г. той описва кризата на централистичната държава с ясната формула: Държавите “са твърде малки, за да играят ефективна роля в световен мащаб или за да осигурят своята отбрана. Те, с изключение на две или три държави, са и твърде големи, за да могат наистина да изпълнят своите региони с живот и да решат проблемите на безработицата, екологията и образованието”. Следователно европейските региони и европейската федерация биха могли да се формират заедно, във взаимна зависимост. Според това схващане без автономни региони като базисни единици няма да има и дееспособно европейско обединение.
През 70-те години особено популярни бяха размислите в полза на “Европа на регионите”, които бяха белязани от социокултурния знак. От средата на 80-те години настояването за засилен регионален диалог придоби популярност и навлезе в практическата политика. В тази фаза регионите претърпяха ясна промяна и от “обект на европейската политика” се превърнаха в ангажирани актьори с претенция да вземат отношение по европейските въпроси.
От средата на 80-те години представители на регионите от различни европейски страни изготвиха общи каталози на исканията си, каквато бе например “Декларацията от Дюселдорф” от юни 1991 г. и “Декларацията за регионализма в Европа” на Асамблеята на регионите в Европа (АРЕ) от декември 1996 г. Комитетът на регионите (КР) се включи ангажирано в този дебат още от своето основаване. При това по отношение на ЕС най-често като приоритетни се посочват следните искания: ЕС да зачита културното и регионалното разнообразие, както и вътрешните държавни структури, включително възможностите за действие на регионите; тристепенна федеративна структура на ЕС със самостоятелни райони; регионален орган с правомощия да взема решения; укрепване на АБВпринципа на субсидиарността, както и самостоятелно право за сезиране на Европейския съд от страна на провинциите, регионите и автономните общности със собствено законодателство.
При теоретичното обосноваване на концепцията “Европа на регионите” съществува проблемът, че и до днес няма общоприета дефиниция на понятието “регион”. Под това понятие може да се разбира: културен, икономически, социален и административен регион.
В рамките на регионалната, структурната и кохезионната политика на ЕС под “регион” се разбира най-вече административен регион, т. е. област, която е обединена поради административни причини и която е подчинена на едно общо правомощие. От особено значение е първото административно ниво, което идва след държавното ниво. В Германия това са провинциите.
Налагането на тристепенна структура за вземане на решенията в ЕС се сблъсква - наред с принципните несъгласия от страна на националните правителства, преди всичко от централистките държави в ЕС - с едно почти непреодолимо препятствие, изразяващо се в това, че големината, правораздаването и възможностите за действие на регионите в ЕС са много различни. Наред със сравнително силните германски провинции, които имат характера на отделни държави, регионалните подразделения във Финландия, Гърция, Ирландия, Португалия или в Дания имат характера на чисти административни единици. В ЕС се наблюдава тенденция към постепенно засилване на регионалното ниво. Между другото това се наблюдава и в създаването на регионални парламенти в Шотландия и Уелс.
Из "Европа от А до Я"
